Ръководство за насочена към многообразието педагогика

2.3.1 Миграция

Миграцията е феномен, стар колкото самото човечество. Първоначално хората са били номади, преди да уседнат поради селскостопански дейности. Миграция означава дългосрочно преместване на житейския център извън административните граници (Федерална централа за политическо образование, 2020). Не съществува общовалидна дефиниция за това, колко голямо трябва да е разстоянието или да е дълъг периодът, така че преместването да бъде обозначено като миграция. Обединените нации например различават продължаваща повече от три месеца (=временна) миграция, и такава, траеща повече от една година (=трайна). При излизане извън границите се говори за международна миграция. При оставане в рамките на страната се говори за вътрешна миграция. И в рамките на Европейския съюз често се говори за вътрешна миграция, тъй като свободата на движение в Европа не поставя почти никакви правни ограничения. Освен по отношение на разстоянието и продължителността разлика се прави и във връзка с мотивацията на мобилността на хората. Като най-чести причини за миграцията се изброяват тези въз основа на работа, за създаване или събиране на семейство, по-добри шансове за образование, и въз основа на преследване и насилие (=бягство) (в същия документ).

Днешните глобални миграционни движения и мотивация за тях се намират във връзка и с колониализацията на Глобалния юг. Богатството на Глобалния север и развиващите се европейски национални държави почива върху колониализацията, поробяването на хора, както и на продължаващите да съществуват структурни неравенства в системата на световната търговия и рестриктивните миграционни режими. Вековното потисничество, експлоатацията на работна сила и природни ресурси, например нефт, кобалт и т.н., както и войните и природните катастрофи са довели до структурна бедност повечето страни от Глобалния юг (Fischer-Tine, 2016).

От средата на 20-ти век повечето бивши колонии/страни от Глобалния юг са постигнали политическа независимост, но икономическото влияние на бившите колониални сили е все още силно. Глобалният север внася суровини и евтини стоки посредством експлоатация на Глобалния юг. При това обичайна практика е заплащането на неосигуряваща съществуването заплата, както и липсата на законодателство по отношение на охраната на труда и опазването на околната среда (виж ССС, 2018, стр. 2). Войни и сблъсъци за ресурси, както и климатичната криза влошават положението на хората в Глобалния юг и заедно с икономическата безперспективност представляват допълнителни причини за бягство и миграция.

От друга страна има и е имало целенасочено вербуване на мигранти, а именно тогава, когато е необходима евтина работна ръка от чужбина (виж Евростат, 2019, Доклад на ООН за миграцията, 2017, Съвет на ООН за правата на човека , 2018). В световен мащаб най-висок дял с 88% чуждестранни граждани има в Обединените арабски емирства. В по-голямата си част работниците идват от Египет, Бангладеш, Индия и Пакистан и работят в строителния бранш (Съвет на ООН за правата на човека, 2018). Между другото тази практика на вербуване на евтини трудови мигранти е съществувала и в Германия. При изграждането на Германия след Втората световна война се е провеждало въведено от държавата вербуване на гастарбайтери (напр. от Гърция, Италия, Мароко, Испания и Турция). Тъй като хората не са единствено работна сила, много от тези трудови мигранти са останали в Германия и са довели семействата си, съотв. са създали такива. Много хора, които все още се третират в Германия като мигранти или "турци", "араби" и т.н., са второ - пето поколение от тези трудови мигранти, а с това постмигранти, родени и израсли в Германия, невинаги говорещи езика на родителите и прародителите си. Въпреки това много от тях не притежават германски паспорт (Akyol, 2011).

Бягство и убежище

Обратно на булевардните медийни твърдения, че ЕС е "наводнен" от мигранти и бежанци, само 3% от световното население живее в страна, различна от родната. В случай, че миграцията е причинена от война, преследване или глад, то говорим за бягство. През 2018 година 71 милиона души по цял свят са се намирали в бягство. По-голямата част от тях, около 60 %, са били бежанци в рамките на собствената си страна. Това са така наречените вътрешни бежанци. По-голямата част от международните бежанци, около 80%, живеят в съседните страни (виж Съвет на ООН за правата на човека, 2019). Девет от десет бежанци живеят в страна от Глобалния юг. Към най-големите приемащи страни в Глобалния юг се причисляват Пакистан, Судан, Турция и Уганда. Германия се причислява към най-големите приемащи страни в световен мащаб (в същия документ).

Бежанци от трети страни пристигат в ЕС по много пътища: легално, например с туристическа виза, като студенти, с трудов договор. Тъй като легалното бягство в Европа е силно ограничено от 90-те години и външните граници на ЕС са пазени от военни от Агенцията за защита на границите "Фронтекс", то все повече хора пристигат в ЕС по незаконни, съотв. нелегални пътища , например по море през Средиземно море или по Балканския път. От години насам съобщенията за изпаднали в беда в морето лодки с бежанци не спират. Само през 2016 повече от 5000 човека са се удавили в Средиземно море, реалната цифра вероятно е много по-висока. През 2017 за мъртви и изчезнали са обявени 3100 бежанци, а през 2018 - 2300 бежанци (виж Помощ на ООН за бежанците, 2019). Така Средиземно море се оказва най-смъртоносният морски път в света, и то не поради опасните му води, а поради непроведени от ЕС спасителни операции. Според Съвета на ООН за правата на бежанците всеки ден придвижвайки се към страните от ЕС се давят по шестима бежанци. Криминализирането на цивилните морски спасителни операции, като съобщеният в медиите случай на капитан Карола Ракете, показва провежданата от ЕС стратегия за изолация, критикувана от дълго време под термина Fortess Europe/"Крепостта Европа".

Кой е компетентен по въпросите за бежанците, се определя от Дъблинското споразумение І и ІІ (виж Координация на убежището, Австрия, 2016). Според него отговорна за лицето е страната, в която то е влязло в Европейския съюз. А това в голямата си част са най-вече Средиземноморските страни като Гърция, Италия, Испания и Малта (Стандарт, 2019). Средиземноморските страни от ЕС, които не се причисляват към най-богатите в Европейския съюз, са оставени сами да се справят с въпроса с бежанците. Страните от вътрешността избягват от проблема, тъй като според правилника е определено молбата за убежище да се подава в първата страна членка на ЕС, в която бягащото лице е влязло, като тя е компетентна за тази молба (Дъблин ІІ). Освен Гърция и Италия най-много бежанци приемат Германия и Франция (Евростат, 2019).

През 2018 в ЕС (включително в Норвегия и Швейцария) са подадени общо 634 700 молби за убежище, което съпоставено с броя жители в ЕС прави 0,1%. Съгласно Агенцията по статистика на ЕС (Евростат) тази тенденция понастоящем е низходяща, но не защото предприелите бягство хора са по-малко, а поради засилването на граничния контрол, а с това и този на Агенцията за защита на границите "Фронтекс", така че външните граници са херметически блокирани. Понастоящем по външните граници на ЕС се намират 1500 служители, като съгласно съобщенията в медиите до 2027 това число трябва да се увеличи до 10 000 ("Стандарт", 2019). През 2018 година повечето подали молби в Европейския съюз са от Афганистан, Ирак и Сирия. 333 400 молби за убежище са получили положителен отговор, което прави спад от почти 40 % спрямо 2017 година (виж Европейски парламент, 2019).

По принцип бюрократичният път за получаване на статут на бежанец, съотв. одобрение за получаване на убежище, е дълъг. Хората живеят в постоянна несигурност, дали ще им бъде разрешено да останат или ще бъдат отхвърлени. Без разрешително за постоянно пребиваване бежанците и мигрантите нямат право да ходят на училище, да посещават курсове за професионално обучение и да работят легално. Те живеят в общежития за масово настаняване, често биват изолирани от местното население, имат минимално здравно осигуряване и им се предлагат малобройни езикови курсове. Много от бежанците са все още травматизирани от преследването, войната, глада или събитията по време на бягството, тъй като например техни близки са починали, не получават адекватно медицинско обслужване и нямат сигурни перспективи в страна членка на ЕС (Oulios, 2014).

Това време на изчакване и несигурност не поощрява нито интеграцията, нито процеса на приемане от страна на общността в приемащите страни. Това е видно и от Доклада за основните права 2019 на Агенцията за основни права в Европейския съюз, накратко наричана FRA: Около седем от десет европейци разглеждат интеграцията на мигрантите и бежанците - включително на лицата, ползващи международна защита, тоест убежище - като дългосрочно необходима инвестиция, служеща както на засегнатите лица, така и на приемащата страна. Според Евростат (2019) от 2015 до 2017 в 28-те страни членки на ЕС 1,4 милиона души са получили международна защита според Женевската конвенция за бежанците (от общо 3,2 милиона подадени молби за убежище). Тези разпоредби на Конвенцията за бежанците са заложени в законодателството на ЕС, но не се спазват винаги, както показа проверката на Агенцията на Европейския съюз за основните права. Така например шест страни членки имат прекалено утежнени процедури за издаване на разрешителни за пребиваване. Това затруднява достъпа на бежанците до образование и работа, уврежда психическото им здраве и повишава угрозата им от експлоатация и криминални прояви. Изследванията показват също, че бежанците са изложени на риск от безпризорност, след като им е осигурена международна защита (FRA, 2019, стр. 14).

Въпреки малкия брой бежанци и мигранти в ЕС в сравнение с други страни, политическият климат за хората с миграционна история е неблагоприятен. В Италия, Германия, Франция, Нидерландия, Австрия, Полша, Унгария и Великобритания в момента се провежда стратегия на изолация. Тук изборите през последните години се печелят от дяснопопулистки, националистки партии. Те се сплотяват под знамето на преследването на мигрантите, мюсюлманите, бежанците, "цветните хора" , синтите и ромите, хомосексуалните и феминистите. Политическата ситуация показва, че десният популизъм набира сила при преследването и обвиняването на уязвими групи хора по отношение нарастващата икономическа и обществена несигурност, дължаща се на неолиберализма. Често се срещат расистки и националистично мотивирани дискриминация и насилие. От 2015 година насам нараснаха и опожаряванията на общежития на бежанци, както и гонитбата на хора, нямащи бял цвят на кожата. Така например една трета от живеещите в ЕС "цветни хора" съобщават, че през 2018 година са били тормозени на расистка основа (Стандарт, 2018).

Тези будещи тревога числа показват, че както темата за расизма и действията против расистко-националистическата дискриминация, така и основаващото се на факти и контекстуализирано тематизиране на миграцията и бягството, са от огромно значение за мирния съвместен живот в обществото по цял свят. Холокостът и Втората световна война показаха, че расизмът, национализмът и идеологиите са всяващи смърт и че опазването и реализацията на човешките права би трябвало да представлява най-голямата ценност на нашето общество.

Вътрешна миграция в ЕС

Под вътрешна миграция в ЕС се разбира постоянното, временно или смесено движение на граждани на Съюза въз основа на правата за свободно движение, базиращи се на Шенгенското споразумение (виж Европейски съюз, 2019). Тези права предлагат на гражданите на ЕС многобройни възможности: преминаване на границите без проверка на лични документи, следване в чужбина по програма "Еразъм", свободен избор на работно място и местоживеене в рамките на ЕС. Фиксирано от законодателството - започвайки от Договора от Маастрихт от 1993 за свобода на движение на работещите, до установяване правото на пребиваване на членове на семейството (Директива 492/2011) - гражданите на Съюза имат формално еднакви права в рамките на ЕС, най-малкото по отношение на първите три месеца на техния престой (виж Haase, 2018). Кръгът на лицата, осигурени в Националната здравноосигурителна каса, е уреден с разпоредбата на чл. 33 от Закона за здравното осигуряване. Съгласно този член чужденците, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, се ползват с медицинска помощ наравно с българските граждани. В западноевропейските страни от ЕС като Германия или Великобритания (поне до 2019 година) са привлечени най-вече работници и членовете на техните семейства от Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Чешката република и Унгария. В голямата си част причините за това са икономическите различия, както и нееднаквото равнище на заплащане и липсата на работа, най-вече в професиите от сектора на обслужване, този с ниски заплати, както и по време на събиране на реколтата (виж Haase, 2018).

Квота на мобилността по държави (Федерална централа за политическо образование, 2017)

Както показва графиката, особено високо ниво на мобилност, въпреки че в повечето случаи тя е от временно естество в сравнение с ЕС, демонстрират трудоспособни граждани от Литва, Португалия и Румъния. Това е свързано най-вече със сезонната работа в селското стопанство, както и със строителството. В по-силно посещаваните приемащи страни населението реагира с отпор на тази миграция. При това не се вземат предвид многобройни фактори: В много страни например се провеждат предварителни изпити, при които работниците със съответното национално гражданство се предпочитат пред мигрантите. Често става дума за незаети работни места, които не са желани от местното национално население, например сезонните работници за събиране на реколтата, болногледачи, строители. Тук трябва да се обмисли и положителното салдо на новите платци на вноски, вливащо се чрез данъците върху заплатите в държавните каси на приемащите страни (виж Haase, 2018).

Въпреки законната свобода на движение за мобилността са налице фактически бариери, като например дискриминацията на вътрешните ЕС-мигранти, непознаването на правата на ЕС-мигрантите, езикови бариери и недостатъчно владеене на професионалните и академични квалификации, както и почти липсващото трудовоправно осигуряване или нередовната работа и т.н. (виж Haase, 2018). Между другото в бъдеще внимание трябва да се обърне и на защитата на мигрантите от експлоатация на работното място. В това отношение особено засегнати са страните от ЕС-8, чиито граждани работят в сферата на строителството или обгрижването на възрастни.

Според ООН въз основа на демографските изменения в ЕС ще се постигне нарастване на населението в Европа, а с това и гарантиране на социалната система, единствено посредством международно придвижване (bpb.de, 2018). Висококвалифицирани работници от цял свят са също толкова добре дошли, колкото и заетите в сектора с ниско заплащане, например този за обгрижване на възрастни. Това, което обаче все още не може да се прецени, е, какво ще означава това развитие в дългосрочен план за страните, от които произхождат тези лица, както и за живеещите в тях хора.

Евросираци

Терминът "евросираци" беше наложен през последните години от медиите и описва феномена, при който идващи предимно от Източна Европа родители изоставят семействата и децата си, за да заработват пари в други страни от ЕС. Трудно е да се посочи точната цифра на засегнатите от този процес деца, тъй като родителите често работят в чужбина нелегално. Неправителствените организации считат, че в ЕС тези деца са от 500 000 до един милион, като особено силно са засегнати България, Полша и Румъния. По преценка на неправителствени организации "евросираците" в Украйна са девет милиона (виж Nejezchleba, 2013). Изправени пред високата безработица и безперспективност най-вече в селските райони на горепосочените страни на родителите не остава друг избор, когато се касае за това, да заработят средства за издръжката си и да осигурят на децата си сигурно бъдеще. В тази ситуация в помощ би могло да бъде хармонизирането на семейното законодателство в ЕС. Гледано в перспектива най-голяма помощ на "евросираците" би оказало подобряването на пазара на труда и повишаването на работните заплати в родината (виж Nejezchleba, 2013).